Прошка за мама

„Аз, като дете, не мога да кажа, че съм виждала майка ми като незряла. Това го разбрах като голяма. Но я виждах като високотревожна, грижовна, но конфликтна, вечно недоволна, изискваща, доста критична и в същото време обичаща. И когато си дадох истински сметка, че е била незряла, тя ми стана много мила. Всъщност, прошката за мен минава през милостта. Този човек трябва да ти стане мил, както аз станах мила сама и на себе си... Простих на себе си и на нея. И се почувствах цяла."

Милка си е купила ваза. Иска ѝ се да се похвали на майка си. Тя е голям естет, цени красивите неща. И в този момент си дава сметка, че няма на кого да се обади. Сякаш за първи път истински разбира: „Аз нямам майка!“

Милка е била до нея в болестта ѝ, когато ракът се появява, отдръпва се и се завръща. Това преживяване ги е сближило. Последната вечер се опитва да я заговори, сякаш да се сбогуват. Но не се получава. Майка ѝ вече си отива.

В първия момент Милка изпитва нещо смесено и смущаващо – тежка мъка, плач и облекчение: “Сякаш се отървах от нещо”. Всъщност усещането за загуба в цялото му сила се се стоварва върху нея с покупката на една красива ваза… 

Майката и дъщерята имат сложна история. Милка се нуждае от терапия. Тя иска да завърши неизказаното: отново да срещне и опознае майка си, за да събере и парчетата от себе си.

Тази история не е урок за прошката. Тя е за самото преживяване – сложно, болезнено, закъсняло, пълно с неудобни признания и трудно смирение. И все пак целебно.